понеделник, 10 май 2010 г.



Робер Шуман „баща” на идеята за обединена Европа? Я, пак!



Гьобелс пише една любопитна статия излязла на 25 февруари 1945 г. Статията е озаглавена “Двехилядната година” и пресъздава вижданията му относно бъдещето на света.


“Никой не може да предскаже бъдещето, но има някои факти и възможности, които са ясни за идващите 50 години. Англия ще има най-много 20 милиона жители, децата на нашите деца ще имат свои деца, а събитията от тази война ще са забулени в митове. Може също да се предвиди с голяма доза сигурност че Европа ще бъде обединен континент в 2000 година. Някои ще пътуват от Берлин до Париж за закуска в рамките на не повече от 15 минути, а нашите най-модерни оръжия ще изглеждат като антики.”.


“Ще се случи както следва: ако германците оставят оръжията си, Съветите, следвайки споразумението между Рузвелт, Чърчил и Сталин, ще окупират цяла Източна и Югоизточна Европа заедно с голяма част от Райха. Желязна завеса ще се спусне над тази огромна територия, контролирана от Съветския съюз, зад която народите ще бъдат изклани... Всичко, което ще остане, е суров човешки материал; глупава, ферментирала маса от милиони отчаяни пролетаризирани работещи животни, които ще знаят само това, което Кремъл иска да знаят за останалия свят.”
Гьобелс е безмилостен: “През следващите пет години стотици милиони роби ще строят танкове, изтребители и бомбардировачи. Тогава ще започне главното настъпление на САЩ. Западното полукълбо, което въпреки лъжовните твърдения никога не сме заплашвали, ще бъде тогава в смъртна опасност.”
Гьобелс завършва с доста силен финал своята статия:
“Германия няма да бъде окупирана от врага в 2000-та година. Германската нация ще бъде интелектуалния лидер на цивилизованото човечество. Извоювахме това свое право през войната. Тази световна битка с нашите врагове ще остане само като лош сън в спомените на хората. Нашите деца и техните деца ще издигнат паметници на своите бащи и майки за болката, която изживяха, за стоическата издръжливост, с която понесоха всичко, за смелостта, която показаха, за героизма, с който се биха, за верността, с която се държаха за своя фюрер и неговите идеали в трудни времена.”

Само четири години след този текст Джордж Оруел ще публикува “1984”, където също поднася жестоки истини и далновидни предсказания.


Отговорете си сами дали става въпрос за пропаганда или за...реалност!


вторник, 4 май 2010 г.

ПАРКОВЕТЕ НА СОФИЯ

БОРИСОВАТА ГРАДИНА

Есента на парковете. Позволяваме си тази аналогия с “Есента на патриарха” на Габриел Гарсия Маркес, защото цялата атмосфера и есенна осанка на Борисовата градина ни напомня за тази велика книга. Тук наистина можем да видим и усетим в буквалния и в преносния смисъл есента на патриарсите. Защото Борисовата градина е патриархът на градините в София. Тя е създадена след Освобождението. През 1882 г. столичният кмет Иван Хаджиенов довежда от Букурещ швейцарския градинар Даниел Неф. Кой казва, че България не била Швейцария на Балканите? Та сърцето на София е швейцарско! Дотук с иронията. Продължаваме с истинските неща. Даниел Неф изработва първия план на градината, организира разсадник в долната част при реката и си построява къща за живеене. През 1884 г. започва изграждането на градината. Първоначално са били засадени акациеви дървета, оформени са лехи с цветя, малко езеро и всичко е било оградено с жив плет от дъб и глог. През 1885 г. градината вече е оформена, а през 1886 г. е имала площ от 30 хектара с четири основни алеи в границите на Цариградско шосе, Перловската река, старите турски гробища и жилището на Неф. И ако в повечето хубави дела има Божия намеса, то в Борисовата градина има...царска намеса. През 1888 г., когато по препоръка на княз Фердинанд повечето от акациевите дървета трябва да се заменят с горски дъб, явор, ясен, бреза. Първите няколко десетки дъба са пренесени от гората в Лозенец. В следващите 3-4 години масово се засаждат широколистни дървесни видове, докарани от Пасарелската и Кокалянската гора. Към 1890 г. от Рила планина са донесени и значителни количества иглолистни дървесни видове - черен бор и смърч. Тук изостряме вниманието на всички “зелени” организации към това дело. Спасете дърветата, като им осигурите по-добро място за съществуване. Защото да растеш между тухли четворки, все пак не е много “горско”. Само да не се получи като в приказката за Хитър Петър и Настрадин Ходжа, в която единият щял да разходи дърветата, ако другият ги обуел. “Зелени” хора, не разхождайте дърветата, просто им намерете оптималните условия за живот! След това лирично “зелено” отклонение отново се връщаме в историята. През 1906 г. за управител на градските градини и паркове в София е назначен елзасецът Йосиф Фрай. Фрай бил изключителен любител на цветята. Той създал „Розариума" на мястото на премахнатите селскостопански сгради. Това било началото на патриарха на парковете в София...

Обикаляйки из алеите на парка отново идва аналогията с “Есента на патриарха”. Тук можем да видим патриарсите на България – на литературата, на църквата, на освободителните движения, на музиката. Въобще патриарсите на България. Разбира се и те са с есенна осанка. Можем да видим и метафоричната есен на патриарсите – липсващи бюстове, останали само постаменти, липсващи букви и...въобще липсваща култура, поведение и чувство за историчност...Също като в книгата на Маркес. Диктаторът забравя накрая кой е, къде е, защо живее, дори е забравил и на колко години е и колко пъти е умирал. Дори забравя, че не е на власт. Та...и ние. Май сме забравили кои сме и защо сме такива. И нашата държава, като този Диктатор, има няколко опита да бъде “убита” в кавички. Но това не е станало благодарение на тези хора - патриарсите в Борисовата градина.

Затова и на Борисовата градина трябва да гледаме не само като на място за отдих, но и като на място, съхраняващо културно-историческата ни памет. Тук може да се срещнете с много приятели около езерото Ариана, да послушате музика и да хапнете захарен памук под клаксоните на детските колички. По-романтичните могат да отидат до езерото с лилиите и при малко повече късмет да видят и рибката. Ако тя не се появи компания ще Ви правят любопитните гълъби. По-носталгично настроените могат да се разходят до паметника на антифашистите, спомняйки си времето когато градината се е казвала “Парка на свободата”. За студенти и ученици се препоръчва разходката по алеите с бюстовете на известните българи. Ако не са чували за тях, поне да ги видят как са изглеждали, а после може и да се зачетат в надписите върху постаментите. За любителите на Мелпомена има сцена, която почти винаги и празна, така че може да впечатлите ако не Вашата приятелка или приятел, то със сигурност публиката от случайните минувачи. Може и да мине някой продуцент да Ви забележи. На спортните натури напомняме, че Борисовата градина не е само стадиона на ЦСКА. Тя има и кортове и алеи за джогинг. Така, че...възползвайте се от тях. А ако искате да се отдадете на мислите си и да се насладите на изолацията може да се усамотите на някоя пейка в по-усойните алеи и сред есенните багри да почетете “Есента на патриарха”...


НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ МЕСТА ЗА ЧАКАНЕ В СОФИЯ


ПОПА


Наблюдавали ли сте поведението на публиката на тенис мач? Ляво-дясно, дясно – ляво – главата следи движението на топката. Така и е тук на Попа – може би най-популярното място за срещи в София. Хората постоянно и непрекъсното се оглеждат наляво-надясно и пак и пак... Всички пътища водят към Рим, гласи сентенцията. А тук в София, всички пътища водят към Попа. И ако Рим си има своя папа, то София си има Попа. Направете си следния експеримент: попитайте някой дали знае къде се намира паметника на патриарх Евтимий в София и обзалагам се, че ще ви отговори отрицателно. А сега го попитайте къде се намира Попа. Попа? Бъзикаш ли се? Как да не знам къде е? Това ще е отговорът. И тук хората се менят бързо. Смесват се с потока бързо преминаващи пътници, слезли от всевъзможни превозни средства. Тук като гледаш как пресичат всички се питаш дали посоките на света са наистина само четири? Според българското кръстовищно правило те най-вероятно са ЕН на брой, с тенденция да се увеличат. Интересно е, че тук повечето стоят на едно място. Няма ги често срещаните нервни “тигели”. А и то няма къде да ги направиш. Със сигурност ще изкривиш тигела...Тук чакащите са смесени с невероятни търговски субекти.


Топли гевреци, топли гевреци...Дочувам отстрани. Поглеждам часовника – 18,30 часа. Май по – върви леличката да вика: гевреците са куул, гевреците са куул...Сигурно веднага ще ги продаде, защото куул хората е нормално да ядат куул гевреци...А на Попа всички сме куул...


Обръщам се назад и поглеждам градинката на Нотариата. Има нова мода в градския етикет – да седнеш на облегалката на пейката, а краката ти да са стъпили на мястото за сядане...Ще трябва да го запомня, най-вече от хигиенни съображения...


Отстрани на Нотариата старец е наредил стари книги. Хвърлям бърз поглед. Книги за транзистори, ама не тези ВЕФовете, а транзисторите, дето са в транзисторите...А ето и нещо интересно - “Старецът и морето”. Старецът продава “Старецът и морето”. И този старец е като старецът и морето. Сам сред морето от хора. Стои замислен и не контактува с никого...Нетипично за продавач на книги. Скоро разбрах защо. Защото никой не пита нищо. Така де, хората от транзистори и от старци не разбират. Разбират само от море...


Докато чакам решавам да “убия” няколко минути в ядене на царевица. Заставам до казана. Коя да бъде? – пита продавача. И аз не знам, защото там има само мътна вода. “Тази” – решавам все пак да упражня предоставеното ми право на избор. И посочвам мътната вода.


След като упражних правото си на избор и си взех царевицата решавам да се върна до паметника на Попа. Вече е към 19 часа, а народът се смесва със здрача и светлината на фаровете. Отнякъде дочувам името си. Обръщам се аз и още един човек. Намигвам на адаша и се отправям към моя човек.

НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ МЕСТА ЗА ЧАКАНЕ В СОФИЯ

РЕКТОРАТА

Не зная колко на брой са тези стълби, а толкова пъти съм ги изкачвала. Не зная колко коли преминават за един час през кръстовището, а толкова пъти съм ги гледала. Не зная колко пъти вече е преминал автобус 94, докато стоя тук. Единственото, което зная, че това е Ректората – друго популярно място за срещи в София. Стълбите на Ректората. Тук е мястото за чакане преди лекции, на които така и не се ходи. Но...както се казва важен е ритуалът. А той е спазен – да се събираме някъде и заедно да влезем в аудиторията, особено ако сме закъсняли. Сядам на стълбите. Безсмислено е да слушам музика, защото така и няма да я чуя от шума на кръстовището. Решавам докато чакам да погледам малко уличното движение. Отсреща 10-15 човека нетърпеливо чакат на светофара да пресекат. Червено. Всеки поглежда към другия с надеждата той да тръгне, а другите след него. Продължава да е червено. Някой прави крачка и стъпва на платното. Отваря се прозорец кола и някой извиква. Нетърпеливецът се връща назад. Оказва се, че не викат на него, а на съседната кола, която от крайно ляво е отишла в крайно дясно. Червеното ги изнервя. Вече са около 20 човека и са превзели малка част от платното пред тях. Автобусът ги заобикаля. Най-сетне зелено, но...тъкмо нетърпеливците тръгват и на бързащия да премине тролей му падат “тирантите”. Докато се суетят и го заобиколят, червеното пак светва...

Загубвам интерес към движението. Продължавам да чакам. А чакането сякаш спира времето. А времето тече според човека когото чакаш. Ако ти предстои не толкова приятна или делова среща, то толкова бързо идва...За другите срещи...си знаеш...сякаш някой е върнал времето с 5 часа назад. По някое време някой се качва да се снима пред паметника на Евлоги Георгиев. Става ми интересно. Това беше мода от соцвремена. Скоро и към това изгубвам интерес. А времето все по-бавно тече...Нямам друг избор, освен още малко да остана в плен на стълбите на Ректората...



НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ МЕСТА ЗА ЧАКАНЕ В СОФИЯ


МОСТЪТ НА НДК


Есента винаги носи носталгия. Когато тя идва усещането е, че нещо си отива. И това усещане сигурно има някаква генеалогия. Дали това не е свързано с мита за смяна на сезоните? Митът е красив и според него зимата идва, защото богинята на плодородието Деметра скърби за дъщеря си Персефона. Тя е омъжена за бога на подземното царство Хадес и прекарва половината от годината при Деметра, а другата половина при Хадес. И когато настава време Персефона да се отправя към подземното царство богиня Деметра започва да скърби и настъпва есента. Ето че усещането за раздяла с нещо е истинско. А когато заговорим за раздяла, за какво се сещаме? За среща, разбира се и...за любов, естествено. Едно от най-популярните места за срещи в София е мостът на влюбените на НДК. Ето ги – прекрачили моста...Винаги ми е било интересно какво ли може да си говори човек на такива места? И дали има необходимост от думи? И дали ако някой изрече онези съкровени две думи, ще бъдат чути от шума на колите и трамваите. Колко ли такива думи са “изпаднали” от моста? Сигурно ако се запечатваха на асфалта, долу под моста нямаше да се вижда пътната маркировката. Да проследим как се развива една среща тук. Идва момчето или момичето. Обхожда целия мост и вижда, че неговият човек го няма. Поглежда по навик надолу към пътното платно. Изважда се мобилният телефон. Позвъняване. След няколко минути човекът идва. Прегръдки, целувки. Това е любов. Но ето и друг сюжет. Идваме. Човекът ни вече е тук. Сядаме. В повечето случаи с гръб към уличния шум. Нервно подритване на случайни камъчета и хартийки. Задължителните цигари. Ставаме. Всеки тръгва в различни посоки. Това е раздяла. И трети сюжет. Идваме. Оглеждаме се безцелно. Дори не палим цигари. Няма кого да чакаме. Поглеждаме към пътното платно, после към бързото хранене. Чудим се накъде да тръгнем. Стоим така 10-20 секунди и...поемаме някъде. Това е самота. Ето я и аналогията – с книгата “В очакване на Годо”. Дали има такива, които никога не дочакват Годо? На това място за срещи хората, като че ли не бързат да тръгват. Това е мостът на НДК! Не “Мост над развълнувани води”, както се пее в песента на Саймън и Гарфънкъл, а ...мост над развълнувани коли...

понеделник, 3 май 2010 г.

МАНИпулации



Казват, че човек използва от мозъка си само 10%. Казват, че полиненаситените мазнини са по-полезни от наситените. Казват, че на Марс каналите са доказателство за живот там. Казват, че резултатите от тестовете на учениците се влошават. Казва, че можем да печелим по 1000 лева на седмица. Казват, че живеем все по-добре. Казват, Казват...


Кои са “те” и защо казват толкова много неща? И което е по-важно, защо ги слушаме?


За всеки от нас – “те” са различни – шефове, експерти, политици. Но те явно управляват съдбите ни или най-малкото влияят върху тях. От техните казваници се чувстваме в безопасност или поне така си мислим. Те мислят вместо нас. Те вземат решения вместо нас. Те са невидимите манипулатори. Всички си мислим, че ние сме неуязвими за манипулациите. Това не е вярно. Просто не разбираме кога се случва с нас. И колкото е по-образован човек, толкова по се поддава на манипулация, противно на разбирането, че образования човек е по-неподатлив. Защото ограниченият човек си знае едно и цял живот държи на своето, без значение дали е вярно или не. А образованият изпада в съмнения. А човек, който се съмнява по-лесно се поддава на манипулации.


И накрая сме стигнали дотам, че умишлено поддържаме илюзията, че владеем действията си. А дали не сме достигнали до някакво ниво на самоманипулиране?